Крали Марко – Марко-королевич
През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
– Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.
– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!
Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.
Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.
Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.
Крали Марко попита гората:
– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.
С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.
Бутна Крали Марко коня си и викна:
– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища.
Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:
– Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.
Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.
Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
– Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!
Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:
– Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:
– Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
– Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.
Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.
Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица. Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
– Пазете се, черни души арапски!
Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.
Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.
Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.
И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.
Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.
А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.
Отговорете на въпросите:
Какво викна Крали Марко на невестата си през една лятна утрин?
За какво Крали Марко попита гората?
Колко синджира роби настигна Крали Марко?
Какво даде Крали Марко на всичките?
Преразказ на приказката на руски език
Ранним летним утром Марко-королевич встал с постели, оделся, надел соболью шапку, взял саблю и крикнул своей невесте: «Невеста моя, Ангелина, оседлай мне коня Шарколию, решил я в долгий путь отправиться».
«Куда идешь, сынок?» – спросила его старая мать.
«В город Салоники иду, мама. Хочу навестить своего побратима Секулу. Тоскую я по нему. Долго мы уже не видились».
«А зачем взял саблю и булаву свою? Неужели идешь в бою биться, а не на встречу к старому знакомому. Оставь здесь оружие, Марко, тебе легче будет в пути!»
Послушал Марко свою мать, распоясал саблю, повесил ее на стену и бросил в угол тяжелую свою булаву, вошел в маленькую комнату, где спал его маленький сын и нагнулся, чтобы поцеловать его в лоб.
Молодая невеста Марко была хитра и догадлива и, когда седлала коня, тайно подсунула ему под седло саблю, а булаву спрятала в чехол.
Поехал Марко-королевич на своем крылатом коне по широкому пути в Салоники, пересек Битольское поле, на котором паслить белорунные стада, и попал в густой дубовый лес, посмотрел на деревья и вот что видит: листва у них желтая, пожелтела летом, будто накрыли ее лютые осенние заморозки, опустились вниз дубовые листья. Никогда посреди лета не бывало такого чуда.
Марко-королевич спрашивает у леса: «Скажи мне, лес, почему погрустнел? Пожар ли тебя опалил, или заморозки побили твои листья?»
Лес всегда безмолствовал, но Марко-королевичу ответил: «Скажу тебе, незнакомый юноша: не пожар меня опалил и не заморозки меня тронули. Это утром через меня прошли народные поработители – черные арапы с кривыми ятаганами. Они везли на трех цепях рабов – твоих братьев-болгар. Первой цепью были связаны молодые жены в белых платках и красных ожерельях. Жены шли убитые горем и роняли слезы за невыращенных своих детей, оставшихся без матери в колыбели.
Второй цепью были связаны румяные девушки-невесты со свадебными подарками. Их глаза были красными от плача. Третьей цепью были связаны самые смелые юноши твоего родного края. Они ступали молчаливо, со стиснутыми кулаками и скрытой мукой. Все влачились босыми ногами по пыльной дороге, и их страданиями была охвачена листва моих деревьев. Поэтому она, юноша, без времени опустилась и пожухла.
Толкнул Марко-королевич своего коня и закричал: «Торопись, Шарколия, надо догнать их! Если догоним рабов, копыта тебе подкую серебряными подковами с золотыми гвоздями».
Бросился быстроногий конь среди деревьев, как птица легкокрылая перелетает буйные воды Вардара, перепрыгивает глубокие овраги, топчет зеленую луговую траву.
Через поле, у высоких стен Солунской крепости, Марко-королевич настиг три цепи рабов. Рабы плелись, изморенные жарой и усталостью, поднимали глаза вверх, к небу, и просили птиц: «Милые птички, когда прилетите в наш родной край, передайте здоровья от порабощенных – нашим дорогим матерям, отцам и невыращенным детям. Скажите им, что мы никогда их не забудем».
Горячие слезы капали на пыльную дорогу, а поработители хлестали связанных людей своими плетьми.
Закручинился Марко-королевич, когда увидел толпу и закричал: «Черные арапы, народные кровососы! Развяжите рабов и отпустите их на свободу. Если вы их освободите, я вам дам большой подарок – каждому по золотой монете, а командиру – десять!»
Обернулись арапы, посмотрели исподлобья на юношу и ответили: «Иди своей дорогой, изменник, не то и на тебе будет цепь!»
Закипела молодоя кровь Марко. Сошел он с коня, схватил камень тяжелый и кинул его в поработителей с такой силой, что камень перерезал три рабские цепи, перелетел Солунскую крепость и упал прямо в Белое море. Хотел Марко взять саблю свою, но не нашел ее. Поискал булаву свою, но и ее не было. Горько вздохнул: «Ах, мама, почему заставила меня оставить оружие дома! Сейчас что я сделаю голыми руками? Как помогу своим несчастным братьям?» Будто слыша эти слова, Шарколия заржал: «Не грусти, Марко, добрый юноша! Проверь чехол, подними седло и увидишь, что спрятала там твоя догадливая невеста».
Поднял Марко-королевич кожаное седло и вытащил саблю. Проверил чехол и нашел тяжелую свою булаву. Глаза его засветились от радости. Поднял и замахнулся.
Сначала бросил булаву черным арапам, но кони арапов хитры. Как только увидели, что тяжелая булава полетела к ним, мигом встали на колени, и булава пролетела над головами арапов.
Тогда Марко-королевич стиснул ручку своей сабли. Острое оружие зашипело как лютая змея. Закричал Марко – добрый юноша: «Берегитесь, черные души арапские!»
Арапы мигом вытащили свои кривые ятаганы, обернули коней своих к Марко и белые их зубы блеснули.
Марко-королевич прыгнул над ними и замахнулся вправо. Повернулись они налево, ни один арап не остался жив. Повалил их, как коса валит тяжелую траву. Смел их, как осенний ветер метет осыпавшуюся листву. Только завязанные рабы остались живы и здоровы.
Так только слез Марко-королевич с Шарколии, развязал три цепи рабов. И всем дал по одной золотой монете – чтобы купили обувь на базаре в Салониках, босые не ходили. Освобожденные люди целовали руку своему спасителю. Накупили много гостинцев на базаре и счастливые отправились к своему родному краю.
А Марко-королевич поехал к высокому дому своего старого побратима Секуле. Перед тем, как добраться до его дома, он отбил в кузнице самого искусного кузнеца серебряную подкову с золотыми гвоздями для Шарколии.
Гатанки за природата
С бяло злато, цялото поле засято.
Шарена кобилица над една река виси.
За деца малки тя е тъй любима, прави им пързалки. Тя казва…
Сутрин изгрява, вечер залязва?
Когато ходиш и то с теб ходи, когато спреш и то спира, когато тичаш и то тича, когато скачаш и то скача прави всичко което ти правиш, а го има само на слънце.
За него главното това е: всичките езици знае.
Широко поле край няма, голямо стадо чет няма, овчарят с рога.
По черен таван свещи горят.
Бесен зет, сляпа щерка, ниска майка, висок татко.
Живее без тяло, говори без език, никой не го вижда, а всеки го слуша.
Сред езеро огън гори, вода и вятър не го гаси.
Наша Мара плат тъкала, на небето го простряла.
Златна пшеница в синя паница, паницата некупена, над земята захлупена.
По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/
Отговори
Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Крали Марко настигна трите синджира роби.
На всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.
Гатанки: Сняг. Дъгата. Зима. Слънцето. Сянката. Ехото. Небето, звездите и месецът. Небето и звездите. Вятърът, мъглата, земята, небето. Ехото. Слънцето. Дъгата. Звездите и небето.